Мъдростта на форума

155 мнения в тази тема

Отговорено

Много претенциозно от моя страна, че публикувам тук, но...

Светът на моето его е многомерен,  донякъде заключен. Как се изразява, какво е съдържанието му, как го приемат, докога ще съществува ( ще рече, дава ли идейно просвещение, та да остана в историята - хумор..).
Досега съм разбрал, че освен физиологически процес, остаряването е и изпитание за интелекта - борба на мечтите и културата с примирен
ие пред неизбежното - но необходимо. И тук се прокрадва, проявява, обсебва красотата на разбирането, че егото ти не е егоизъм, а осъзната проява на натрупано и искащо изява, уважение и обич познание. И става така, че моето его е и Вашето, и на предците ни, и на всичко, що  формира у нас цивилизованост.
И следва, че не трябва саможиво да се крием от отношението на другите, а да им дадем възможност, оценявайки ни да съществуваме заедно.

 

5

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Отговорено

Няма как човек да знае колко жесток и безмилостен може да бъде светът. На света не му пука дали умираш или не. Той няма да чуе виковете ти. Ако кръвта ти изтича на земята, тя ще я изпие. На нея не й пука, че си ранен и кървиш. Казах си, че когато един ден застана пред Бог, това ще бъде първото нещо за, което ще го попитам. Защо е създал един свят толкова красив и прекрасен, а е изпълнен с чудовища? Защо е създал тревата и цветята, а змиите да се крият сред тях? Защо е създал бурите? И тогава осъзнах нещо.
Той не е създал света за нас хората.
Реката не се интересува дали можеш да плуваш. Змията не се интересува колко много обичаш децата си, а вълкът не се интересува от мечтите ти. Ако не надвиеш течението, ще се удавиш. Ако се приближиш твърде много, ще бъдеш ухапан. Ако си прекалено слаб, ще бъдеш изяден.
Хората си мислят, че могат отнемат земята на другите, но те са като вълците. Убиват всичко докато останат само вълци, а после се избиват помежду си. След това не остава нищо. И земята е свободна отново.

5

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Отговорено (Редактирано)

 

"Уморен съм, шефе. Уморен съм да се скитам по пътя самотен като птичка под дъжда. Без приятел, при когото да ида или да ми каже откъде идваме или отиваме, или защо. Уморен съм от хората, които се държат толкова грозно един с друг. Уморен съм от болката, която чувам и усещам по света всеки ден. Твърде много е. Чувствам го като парченца стъкло в главата си. Уморен съм от случаите, когато съм искал да помогна и не съм успявал. Уморен съм да съм в мрака. Най-много съм уморен от болката. Прекалено много е. Ако можех да сложа край на болката, щях да го направя. Но не мога."

Зеленият път:  Стивън Кинг

 

 

285502536_1162865257840707_2296688985937246052_n.jpg

Редактирано от georgi-121270
5

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Отговорено (Редактирано)

МАМА...

Много скъпо усещане!
Различно е усещането, когато загубиш баща си, празнотата и липсата са големи. И трудно се свиква, но... Когато загубиш майка си е страшно, защото просто ставаш ничий... Знаеш, че в ничия глава вече не стоиш така непрекъснато, както в главата на майка си.

Това е.

 

На гроба ти дойдох с букет цветя,
да ти поискам прошка...да забравя.
Приседнах кротко, с часове стоях,
но ти мълча и думичка не каза.

И гледаше от снимката студена
и устните ти сякаш ми говореха
но вятърът разпръсна в полет думите,
и те отново тъй не се повториха.

Аз знам, не идвам често.
Забързан ход, все нещо ни спешава.
Не съм забравил аз за тебе мамо
и снимката ти в мене оживява.

Липсваш ми да знаеш. Много.
В сърцето мое място ти направих.
Ще продължа напред, аз знам че искаше така.
И с всичко лошо ще се справя.

Ти ме научи да се боря. 
Да отстоявам себе си. Да бъда силна.
Ще мине мамо, всичко ще премине,
единствено със болката не свикнах.

Лежи си и почивай. Аз се справям.
Живота земен продължава.
Пътеките ни рано раздели,
но ти си част от мене. Не забравяй!

Ще тръгвам. Стана късно.
Ще дойда пак... във някоя мъгла.
От този пусти вятър на успях.
Да чуя нищо...мъртва тишина.

 

С майка ми се карахме всеки ден. Доста често не я оценявах. Тормозех я с неща, които вече нямат значение. Тя започна да остарява, започна да се уморява от кавгите. Но аз продължавах. Тя правеше всичко за мен, а аз пак бях неблагодарен. Караше ми се, аз й се сърдех, а тя е говорила за мое добро. И така докато един ден баба ми ме хвана за ръката и ме заведе на разходка. Както си вървяхме из селските улици, гласът и омекна. Тя си спомни за нейната майка. Прабаба ми. Аз също си я спомням, но смътно. Беше починала преди няколко години.
-Бабе, ти трябва да носиш майка си на ръце, да й се кланиш. каза ми тя.
-Майчицата е най-скъпото нещо в човешкия живот! Знаеш ли какво бих направила за да видя моята? И колко ми липсва. Искам само да и чуя гласа и това ще ми е достатъчно. Майка ти няма вечно да е на Земята. Затова й се нарадвай докато е тук. Тогава се опитах да преглътна сълзите. Но от този ден нататък разбрах, че не всеки има късмета да има толкова добра майка, дори не всеки има късмета да има майка. Ние сме благословени да ги имаме в животите си. И помнете, че майката е единствения човек,който няма време да се помоли за себе си , защото е твърде заета да се моли за теб. Единствения човек, който би застанал пред дулото на пистолет в твое име. Хората се променят. Приятелите и гаджетата си идват, но после си отиват. НО МАМА ВИНАГИ ЩЕ СИ ОСТАНЕ МАМА. Обичайте майките си. За да не стане прекалено късно.

Пазете хората до Вас и винаги ги обичайте!  Дръжте се с тях така, сякаш мигът е последен.

 

 

Редактирано от Неделев
6

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Отговорено

 

"Уморен съм, шефе. Уморен съм да се скитам по пътя самотен като птичка под дъжда. Без приятел, при когото да ида или да ми каже откъде идваме или отиваме, или защо. Уморен съм от хората, които се държат толкова грозно един с друг. Уморен съм от болката, която чувам и усещам по света всеки ден. Твърде много е. Чувствам го като парченца стъкло в главата си. Уморен съм от случаите, когато съм искал да помогна и не съм успявал. Уморен съм да съм в мрака. Най-много съм уморен от болката. Прекалено много е. Ако можех да сложа край на болката, щях да го направя. Но не мога."

Зеленият път:  Стивън Кинг

 

 

285502536_1162865257840707_2296688985937246052_n.jpg

Майкъл-Кларк Дънкан.

Исполин,и колкото плашещ вид има,толкова мек по душа.

3

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!


Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.


Вписване